Татул е скално-култов комплекс край село Татул, (Община Момчилград) наричан от местното население Каябъшъ (в превод от турски „каменна глава“). Татул е праисторическо култово място, на чиято територия е разположен един от най-озадачаващите мегалитни паметници на територията на България – саркофаг с форма на пресечена пирамида, който няма аналог сред множеството мегалитни паметници регистрирани от археолозите на територията на България и по света. Това е най-добре запазеният храмов комплекс изсечен в монолитен къс скала.
Светилището представлява скален масив, а върхът му – пресечена пирамида. Комплексът се състои от два саркофага, четириъгълно легло за главния олтар и триметров кладенец. Датиран от края на V и началото на IV хил. пр. Хр., за което свидетелстват намерените фрагменти от глинени съдове в района. Скалната пирамида и гробниците около нея са оформени през ХVIII – ХI в. пр. Хр., когато светилището преживява своя първи голям разцвет. Наоколо е оформен кръг от глинени олтари, върху които са извършвани жертвоприношенията. Открити са стотици култови предмети – глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове, предмети от бронз, изображение на Бога Слънце.
През 1980-те години, Проф.Иван Венедиков изказва хипотезата, че хълмът край с.Татул е служел като светилище посветено на Орфей, но на този етап от проучването на археологическия обект тази хипотеза не може да бъде доказана. За да идентифицира обекта като култово място посветено на Орфей, Проф. Венедиков цитира няколко антични извори за древната история. Според Конон и Павзаний тленните останки на легендарния тракийски жрец Орфей били сложени в урна и положени върху скала. Замисълът бил и след смъртта му той да остане посредник между боговете и хората. Костите едновременно трябвало да бъдат скрити от слънцето, но и най-близо до него. Това е идеята за антроподемона или полубога – царя, който след смъртта си постепенно се превръща в божество. Според Проф.Венедиков на хълма до Татул е извършен погребален обред, който е съвсем различен от познатите погребални практики на древните траки, при които се наблюдава заравяне на мъртвите владетели под могилни насипи. [3]
Т.нар „гробница“ (пирамидата саркофаг) е устроена по начин, различен от всички описани към този етап гробници, открити на територията на България. Грубо изработената пирамида е издялана от човешка ръка от монолитна скала. Висока около 4.50 m и широка при основата си 6 m, а в горната част на пирамидата е издялана своеобразна площадка, по-ниска от северната и източната страна, а издигнатата в средата и от юг и от запад. В средата на тази издигната част е издълбан един гроб с неправилна форма, широк при късата страна, където се поставя главата на умрелия, 49 cm, а на противоположната страна, където трябва да са били краката – 0,25 m. Самият гроб е дълъг 1.87 m и е издълбан по същия начин, както и камерите на гробниците, без страните му да образуват страни или ръбове. За да се затвори този гроб отгоре, страните му са били издълбани с един отстъп стъпалце, дълбоко 0,22 m и широко 0,9 m.[4]
Регистрираните културни пластове, съоръжения и находки определят обща хронология на обекта от епохата на късния Халколит до Средновековието, което означава, че мястото е било населено и използвано в продължение на около 5000 години.
Археологически проучвания
Първите археологически разкопки на обекта са проведени през 1960-те и 1970-те години с научен ръководител проф. Ст.Михайлов. Екипът проучва цялата територия на скално-култовия обект. По време на проучването на най-високата част на теменоса са разкрити практически почти всички видове познати на археолозите изсичания при подобен вид обекти във вертикалните и хоризонталните грунтови скали – улеи, кръгли подиуми – олтари, кръгове, т.нар. „шарапани“, скален питус (днес описан на място като „свещен кладенец“) дълбок повече от 2 m, стъпала, водещи до самия ръб на скалите или до непристъпните им сектори. По вертикалните стени на пирамидалната отвесна скала са регистрирани малки правоъгълни ниши и стръмни малки стъпала.
Крепостната стена изградена през III – II век пр. Хр. и скални изсичания разположени зад стената непосредствено зад „пирамидата – саркофаг“
В началото на 1970-те години паметникът е подробно описан от Проф.Иван Венедиков и Николай Виходцевски, които изказват предположението, че това е мавзолей на богато семейство от тракийското племето на одрисите. През 1976 г. паметникът е публикуван в първи том на „Мегалитите в Тракия“ и е описан като „скална гробница“. Между 1975 – 76 г. българският археолог Иван Балкански провежда разкопки и при публикацията на паметника го характеризира като „тракийско светилище“.[5] [6]
Иван Балкански работи на ограничена площ за разкопки, поради това, че голяма част от мястото на археологическият обект е засято с тютюн. В обхвата на разкопките изследователите разкриват средновековен некропол с богат гробен инвентар – женски гробове с положени множество накити – обеци, пръстени, бронзови гривни и др. По тази причина и заради видими останки от крепостни стени, обектът дълго време фигурира в регистрите единствено с по-късните си периоди и частично проучените късноантична и средновековна крепост.[7][8]Единствената медна монета на Цар Иван Асен II в Кърджалийско е открита от Иван Балкански при археологическите разкопки на средновековния некропол (през средата на 70-те години на XX век).[9]
Системни продължителни разкопки на обекта са проведени в рамките на четири археологически кампании (2004, 2005, 2007 и 2009 г.), са осъществени от научен екип в състав: Николай Овчаров (ръководител), Даниела Коджаманова (археолог от РИМ – Кърджали), Юлий Стоянов, Здравко Димитров и Доц. Красимир Лещаков.
На разкопките на обекта проведени между 2004 и 2007 г., екипът ръководен от Овчаров открива следи от култовата дейност датирана по керамични фрагменти в ХVІІІ-ХІ в. пр. Хр.(късна Бронзова епоха). От този период са датирани и 30 на брой култови огнища и олтари изградени около скалната пирамида, открити са още фрагменти от кани и чаши за вино. Керамиката открита на обекта е с произход от Мала Азия, Егейските острови и Микена което свидетелства че на поклонение до светилището са идвали поклонници от различни точки на древния свят.
При разкопките през 2004 – 2007 г. са намерени уникални предмети от глина, свързани със слънчевия култ – три колела за макети на Небесна колесница и част от златна маска. През ХIII – ХII в. пр. Хр. светилището е пострадало при земетресения. Според историци саркофагът, пресечената пирамида и страничната камера илюстрират погребенията на Орфей и на тракийския цар Резос, който според митологията е царувал в южната част на Родопите и е взел участие в легендарната Троянска война.
През античната епоха е изградена масивна каменна стена от огромни блокове с форма на паралелепипед. Във вътрешността на светилището са разкрити няколко сгради, една от които е храм със запазени стени с височина от 6 m. От Античната епоха е открита цяла серия от бронзови пръстени-печати. В района на светилището е регистрирана строителна активност от самото начало на I век сл. Хр. Обновеното светилище просъществува до 50-60-те години на I век.
Мястото е населено отново през втората четвърт на III век сл. Хр. От този период е открита значително количество римска керамика. Счита се, че елинистическият храм и сградите около него са превърнати в укрепена римска вила, обитавана от богат местен аристократ. Имението е опожарено през 267 – 269 г., когато варварите готи нахлуват в Родопите. В края на III век вилата е възстановена, но в доста по-примитивен вид. Нов период на разцвет започва през IХ–Х век. Тогава са извършени поредните преустройства.
Финалният етап от живота върху хълма край село Татул се отбелязва от средновековния некропол, от който са проучени осем гроба. Некрополът се датира не по-късно от средата на XIII век и бележи края на вековния живот на хълма край село Татул.
По време на разкопките между 2004 и 2007 г. ръководител на разкопките е Доц. Николай Овчаров, а в екипът участват археоложката Даниела Коджаманова (РИМ Кърджали), Д-р Здравко Димитров (АИМ при БАН), Доц. Красимир Лещаков (СУ „Климент Охридски“), Ст.н.с. Милена Тонкова (АИМ при БАН) и археолозите Мирослава Замова и Кичка Симеонова (РИМ Кърджали).
Сезон 2004/2005
Леглата издълбано в основата на покрива и улеите „мушки“ издълбани в скалите
Скалното стълбище оформено в източната стена на комплекса и елементи от скалните изсичания
Въз основа на наличните изсичания в материковата скала на обекта и намерени керамични фрагменти от съдове и фигури с култово предназначение, най-ранният етап от живота на хълма е датиран към късния Халколит (началото на IV-то хил. пр. Хр.).
Култовото място бележи своя първи голям разцвет през ХVІІІ – ХІ век пр. Хр., когато е изградена т.нар. пирамида и съпътстващите я структури – разкрити са около тридесет глинени олтара, над двадесет ритуални съда за жертвоприношения и множество култови предмети – глинени човешки идоли, прешлени за вретено, модели на съдове, предмети от бронз, изображение на Слънцебога, три колела за макети на Небесна колесница (изработени от глина) и част от златна маска.
Светилището е причислено към типа мегалитни светилища, отнасящи се към палеобалканскта древност и отнасяни в географския ареал, обитаван от древните тракийски племена – Родопите, Рила, Стара планина, Средна гора, Сакар, Странджа и планините на територията на Западна България (Витоша, Руй, Гребен и др.), които са били посветени на различни тракийски божества.
В рамките на двата първи сезона на разкопките е окончателно установено, че през ХІІІ – ХІІ век пр. Хр. светилището е частично разрушено при земетресения.[11]
Сезон 2007
Според интерпретацията на намерените артефакти и извършеното археологическо проучване на стратиграфията на обекта – откритите жертвени олтари са датирани в късната Бронзова и ранната Желязна епоха (ХV–VI век пр. Хр.), а през Елинистичната епоха започват първите градежи на обекта – според археолозите в периода IV–I век пр. Хр. е изградена голяма каменна стена от добре издялани блокове, която огражда хълма, впоследствие е изградена и храмова постройка, където религиозните церемонии са извършвани вече на закрито. Храмът е обновен около средата на I век сл. Хр., след римското завоевание на Тракия. По това време култовият комплекс започва своето разрастване, а през ранната Византийска епоха (IV–VII век сл. Хр.) на хълма е изградена крепост, която е преустройвана многократно.
В самото подножие на свещеният хълм са издълбани няколко скални дискове, чието предназначение вероятно е свързано с астрономически изследвания.(Обектите са обявени за единични паметници на културата с писмо №5482 от 28.09.1987 г.)[13]
Датиране
В един от своите трудове Проф. Ана Радунчева отбелязва, че през втората половина на Енеолита в Родопите и извън тях се създава и активно функционира системата от високо планински скални светилища. Тя разглеждат основанията за датиране на тази дейност към времето на ранната Новокаменна и късната Каменно-медна епоха, като отбелязва, че има наличие на керамика от края на праисторическата епоха във всички скални свещени обекти (в това число и на обекта до село Татул). Т.нар. „тракийски зид“ на обекта, преминават върху скалните изрязвания и изсичания на грунтовите скали. В композиционно и типологическо отношение скалните изсичания от всички светилища намират свои точни паралели сред находките от проучените селищни могили в България и съседните страни. Показателни са случаите в светилища като Перперек, Татул и др.
Проф.Радунчева отбелязва, че трябва да се има предвид ранната дата на създаване на системата от скални светилища в планината и че древните автори, когато съобщават свещените места на траките, говорят само за употребата, но не и за създаването им. Повечето скални свещени места са използвани от тракийските племена, но само върху част от старите свещени територии изградени в много по-ранни епохи.[14]
